Спиш ли? Извинявай, че те будя.Искам само да ти подаря един облак.Пухкав, бял облак.Заради трите дълги години в които те няма на този свят, а живееш там някъде горе, в небесата.

Днес ще ти подаря облак.За да потъваш в него и в тишината на вечността.За да се носиш с него и да забравиш мига в който живота ти се превърна в смърт.За да слизаш понякога при мен или просто да ми се усмихваш седнал на облака с провесени надолу крака.Завивавай се в облака, защото понякога се страхувам, че там горе ти е студено.

Ще ти изпратя и писмо.За да ти разкажа, че отдавна спрях да плача за теб, защото знам че сега живееш в по-добър свят.Този свят – земният, не е за чистите и добри хора като теб.Този свят е за онези, които грешат, раняват, убиват, мразят и тъпчат.За това не плача вече...защото знам, че там си щастлив и усмихнат.И не те боли,нали?

Ще ти напиша и как понякога усещам душата ти, въпреки, че вече нямаш тяло и не мога да усетя как бие сърцето ти.Но мога да те превръщам в сън.И в любов мога да те превърна, която да е винаги с мен, дълбоко в сърцето ми.

Няма да ти напиша какъв лед ме сковава когато докосна мраморната плоча с лика ти.Тръгва от ръцете ми, излива се в кръвта ми, плъзва бавно по вените, сковава сърцето ми и вледенява дробовете.И после идва мига в който не успявам да поема дъх.Но ще ти напиша, че помня усмивката ти, която ме спасява.Както ти винаги успяваше да ме спасиш, преди да се превърнеш в ангел.

Накрая ще ти напиша, че времето не лекува.Само изтича...ту бавно, ту бързо.Докато свърши и се случи денят в който отново ще бъдем заедно.

Спиш ли? Извинявай, че те будя.Искам само да ти прошепна, че те обичам.И да ти кажа, че правя точно както ме учеше някога ти – намирам смисъл да живея във всяка една минута.

Спиш ли? Време е да ставаш.Време е да разпериш широко крилете си и да полетиш, ангеле!

                                                                                                        В памет на Д.

Любимите ни хора винаги ще бъдат в сърцата ни. Времето е относително понятие....

Да, има неща, които дори смъртта не успява да отнеме.Такива са спомените.

Понякога ми се трува, че именно най-свестните хора си отиват първи... отделен въпрос дали си отиват или минават на по-високо ниво, където просто не можем да ги видим и където са по-добре...

Точно така става.
За това аз вярвам, че "там" е по-добрият свят.
Такъв, който ние тук все още не сме заслужили.

Да, наистина времето не лекува.Колкото повече време минава, толкова повече ми липсват хората,които са там, в по-добрия свят. Поне при мен е така.

За съжаление това са нещата, които ни карат да се замислим колко малко е времето което имаме на този свят и колко не си струва да го пилеем в негативни емоции. Преряза ме, като с нож с този текст. Поне спомените, които са вечно живи за само хубави.

не лекува наистина...за съжаление

Прав си.Хабим сили и време, за да се занимаваме с прекалено излишни неща и непотребни.Не се усещаме, за съжаление.А когато усетим, вече е прекалено късно.

Съжалявам за загубата , която си претърпяла! Живей и заради тези, които не са сред нас, един ден всички ще сме" там" - заедно...

Живея - всяка минута е ценна.Животът продължава и всеки ден се раждат нови хора и умират.

Може би е странно, но някак като че ли не приемам смъртта трагично... "Денят, от който се ужасяваш като последен, е всъщност рожденият ден на вечността. Смъкни товара си, какво се бавиш, като че ли преди не си напускал тялото, в което си се крил, и не си излизал на свобода? Вкопчил си се в него, противиш се; и едно време майка ти те е изтласкала с голям напън."

Съгласна съм с теб на 100 процента.
Смъртта не е трагична, трагично е когато трябва да продължиш да живееш тук, когато някой, който обичаш го няма.

Времето е проверка за болката голяма,
би помогнало само там, където болка няма.

колко красиво си го казала!!!!