Мразя да ходя в апартамента му.И мразя когато се налага да отида.Всеки път се заклевам, че повече няма да стъпна тук и всеки път става така, че трябва да отида.Понякога имам чувството, че нарочно измисля разни неща, които само аз мога да свърша, за да се озова в апартамента му.И понеже знае, че съм добра душа и винаги ще му помогна, действа.Сякаш нарочно се опитва да ме набута в тоя скапан апартамент и по този начин да ми набута скапаните спомени в главата.Преди още да се кача в колата зная какво ще намеря в апартамента му – зная как разхвърля дрехите си, как до леглото му винаги има чипс, зная и как си купува пет еднакви парфюма и ги нарежда на нощното си шкафче вечер,сутрин слага един в сака, с който ходи на тренировка, един в колата, един оставя при дрехите, които облича след тренировка, един в банята и един си остава на нощното шкафче…всичко зная и всичко помня.Преди време още докато карах към него сърцето ми прескачаше, сега – не.Сега ми е все едно, обаче съм напълно наясно, че няма да е за дълго.Още стояща пред прага на апартамента, вече съм останала почти без мисли в главата си.Стоя и се чудя дали да го прекрача, защото с всяка крачка напред умира нещо в мен.Защо изобщо имам ключове от апартамента му, след като вече няколко години не живея при него?Този път ще му ги върна, не ми трябват гадните ключове от гадната врата на гадния му апартамент.Този път колкото и да ми обяснява, че трябва да останат в мен, аз ще се отърва от тях.Така следващият път когато се опита да ме набута в тухлената си кутия със спомени, аз ще имам извинение, за да не вляза там.

Прекрачвам прага на спомените.

Аз избрах тези плочки, този цвят на стените и изобщо всичко в коридора.На закачалката стои още бялата ми блуза .Когато изхвърчах с 200 км./ч. от апартамента му онази нощ, забравих да я взема.Всъщност не я забравих, а нямах място в двата куфара с които разполагах.На десетата минута след като реших, че ще си тръгна ги бях напълнила и изхвърчах.Ето дойдоха скапаните спомени, без да съм ги викала….знаех си.

Започвам да обикалям напрегнато стаите, а апартамента изглежда някак дистанциран от мен.Всичко е така както го оставих, но не е същото, не го чувствам мое.По-скоро като влакче на ужасите, отколкото дом в който съм живяла щастливо.

Кухнята е толкова черно-бяла колкото съм я оставила.Пушил е.И спагети е ял.И кафе е пил…в моята чаша.И всичко е застинало във времето.Веднага в съзнанието ми изникват тихите, дълги нощи в които стояхме на тази бяла маса един срещу друг.Толкова влюбен в мен…толкова влюбена в него…Почти усещам аромата на пицата, която ми правеше – единственото нещо, което може да сготви.Караше ме да седна и да не прекрачвам линията зад барплота.След него кухнята заприличваше на Хирошима.Усмихвам се, хубави мигове…Веднага след това изниква спомена от онази нощ.Виковете, чашите и чиниите, с които го замервах, яда в очите му, натрошените стъкла, сълзите, куфарите…

Стоя без глас и нямам пулс.

Спалнята е тъмна както винаги.И разхвърляна.И голяма.В италиански стил – венециянска мазилка, големи колони и фрески по тавана.И моето огледало от ковано желязо…Всичко ми е до болка познато, освен едно.Купил си е някаква странна мебел от мрамор, върху която е подредил десетки снимки.Пак е проявил вкус - спомените си вървят с мрамора, дори са като едно цяло.Като мраморните надгробни плочи.Снимките сякаш са застинали.Черна рамка, а между нея грея аз – със синя рокля и широка усмивка, вдигнала ръцете си високо горе, той е вперил мръсен поглед в мен.Още една черна рамка – аз и той с притеснени усмивки, стиснали малко, красиво бебе. Синя рамка – той и аз и два чифта синьо-зелени очи.Стоя в центъра на стаята безмълвна и съм вперила големите си очи в леглото.Леглото…колко пъти съм крещяла името му тук, колко път съм приспивала детето ни тук, колко пъти съм плакала и колко пъти ме е оставял полужива.

Отново стоя без глас и нямам пулс.Опитвам се да обясня на душата си, че всичко ще бъде наред.Тя обаче страда и не ме слуша.Опитвам се да изгоня спомените, те обаче се забиват все по-навътре в мен и ме раздират като студени остриета.Стоя и съм безсилна.Нямам капка кръв във вените си.Стоя прикована към земята и чакам нещо да ми се случи – да ми се пръсне сърцето или да се опомня или пък да дойде края, каквото и да е…само искам нещо да ми се случи.Нищо не се случва.Давам бърз знак на ръцете ми да посегнат към бравата.Те обаче висят и не ме слушат.Сякаш нещо тежи върху мен и не ми дава да помръдна.Втори опит.Давам пак бърз сигнал на ръцете си да посегнат към бравата.Успявам.Изхвърчавам бързо от спалнята.

Нямам сили да отворя другите стаи.Нямам сили да видя лилавата си четка за зъби в банята, нито палтото ми в гардероба му, нито огромният телевизор в хола, който купихме двамата – той и аз.

Забравям за какво съм тук.Не искам да съм тук.Не искам никога повече да идвам.Не искам нито секунда още от този кошмар.Затичвам се бързо към вратата и забравям дори за обувките си.

Вече има няколко чифта обувки в коридора, които съм изоставила, тичайки, гонена от спомените.

щом може в апартамента му да ти виси бялата блузка на закачалка две години и да не стане черна или поне сива. Не си ли си помисляла щом ти липсва сила да му върнеш ключа, да го запокитиш в някоя река. Темза ти е под носа

Нечовешки силна. Истинска жена.
Болезнено отворена към себе си и усещанията си.
Как побираш тази чувствителност?
Кой изобщо ще я понесе в този егоистичен живот?
Желязна си. Давай напред и не се страхувай, сърцето ти те води само напред и нагоре.

връщането в дома на щастието е ужасно болезнено всеки път, и мен всеки път ме тегли натам, за да си открадна късче от щастливото ни минало и всеки път си късам сърцето на хиляди, хиляди късчета, които остават там, при другите... трябва да затворим някои врати завинаги а е толкова трудно. Поздрави

Болезнено е, наистина, но все си мисля, че след няколко такива сблъсъка със спомена, човек се лекува :)

Все пак, свободен човек си, никой не може да те принуждава да вършиш нещо, освен ако самата ти не го искаш. Не беше ли по-лесно да изгориш моста, тогава кгато избяга? Аз поне така правя, човек на крайностите съм, тръгна ли си от някде, няма връщане. Е, освен ако второстепенния герой в постинга ти не е бащата на детето с което си избягала. Тогава те разбирам.
Поздрави princesss
и никога повече болезненеи спомени

Браво, пиша ти шестица, и знаеш ли какво, голям праз от това ! Върни се към себе си !

Защо умишлено бъркаш посоката?

Принцесата идва веднъж на сто години, а бившия- как ли се чувства? Всеки ден да гледа блузата, чашата, да реди снимките ви. И защо вече толкова време няма нова четка за зъби вместо тази виолетовата?
Според мене човека не иска друго, а именно старото щастие и старата си любов. Обаче да му се не види живота е друг. Чудя се подобни истории как ли завършват- мисля че най- накрая по взаимна уговорка сякаш и двете страни спират въобще да се търсят и виждат. Опитват се дори да не си спомнят за другия. А дали успяват?

Усетих всяко твое чувство...И ме заболя сърцето...И душата...Знам си, че любовта е болка и че живота е гаден...Но не искам да мисля.

Абе, ква любов. Сделка. Нов млад, красив, финансово осигурен, с вила на Ривиерата.
За принцеси, най-вече млад и красив.
И ги намират! ЦЕлия свят мечтае за тях.

все по-често ми се струва,че се дрогираш.
Спри,момиче, не е полезно.

Многоооооооо силноооооооо!!! Късно открих статията... Но се радвам, че я прочетох... Даде ми МНОГО!!!