Трябва да тръгна,трябва да се махна от тук.

Толкова обичах този дом-твоят дом.В този дом бях най-обичаната жена, в този дом ти ми показа любовта, в този дом ме направи щастлива..истински щастлива само с теб.

Не обичам вече този дом в който мълчим…мъчително мълчим.Разминаваме се сякаш сме прозрачни, а аз толкова много искам да те гушна…и да остана до теб завинаги.

Искам да ме искаш както преди, да виждам любовта в очите ти, да виждам желанието в очите ти, искам да се целуваме с часове и да имам тялото ти часове…както преди.

Нямам нищо от това…нищичко.

Къде отиде?Кой ми го взе?Защо не ми го даваш вече?

…ще тръгна…не мога да живея с това безразличие…

 

10.00 часа:

Излизаш. Заключваш. Липсваш ми. Толкова исках да ме целунеш преди да затвориш зад себе си скапаната врата.

 

10.15 часа:

Гняв. Болка. Сълзи.

 

11.00 часа:

Пълня раницата с каквото ми попадне, а сълзите ми са толкова солени…по солени от обикновено.Ти ли ги направи такива?

Пиша ти бележка, че си отивам, но ще се върна веднага щом ме пожелаеш отново.

 

12.30 часа:

Качвам се в таксито.За първи път ми е, винаги ме водиш ти до гарата.Без теб.Шофьора ме кара по улиците по които ти ме караш.По същите улици по които идвам и си отивам, но винаги с теб.Сега съм без теб.

 

13.00 часа:

Стоварвам се пред гарата, влизам и се просвам на една от пейките.Има влак в 13.30, 15.30, 16.30…..Не,няма да тръгна.Ще тръгна с последния влак в 18 часа…този с който знаеш, че пътувам винаги.Може би ще дойдеш да ме прибереш обратно в къщи.Знам, че няма да ме оставиш просто така да си тръгна…не може да го направиш.

 

14.10 часа:

Няма те и телефона мълчи.Дали вече си видял,че ме няма?

 

14.45 часа:

Не издържам – пиша ти смс, а ти ми отговаряш просто, че те е яд.Казвам ти,че чакам да стане 18 часа.Това говори ли ти нещо.Не съм избягала съвсем, все още съм близо до теб.Ще ме върнеш ли при себе си?Ще чакам още.

 

16.20часа:

Чакам и гледам с надежда към входа на гарата…стотици хора…само теб те няма. Припознавам се десетки пъти…припознавам се в походката ти, в блузата ти, в начина по който си носиш очилата….Няма те.

 

17.00 часа:

Главоболието, което ме мъчи е ужасно.Проронвам по сълза.По наблюдателните от хората около мен ме заглеждат.Започват да питат с какво могат да ми помогнат.Аз тихо, през сълзи отговарям: „С нищо,благодаря, просто си искам любовта обратно”.

Млад мъж сяда до мен и ми казва,че имам най-красивите очи и не бива да ги пълня с сълзи.Как да ги спра, кажи ми….?

 

17.45часа:

Вече е ясно,че няма да дойдеш.А колко глупаво наивна бях и не свалях очи от входа на гарата и вярвах, че няма да ме оставиш да си тръгна.

Време е да си купя билет и да е кача на влака.

Защо бягаш? Та ти още го обичаш! Бори се!!! Поздрави!!

Но пък аз вярвам в прераждането...

много по тежко е да протягаш ръка към тишината, отколкото да и се отдадеш. Така мисля.

всяка раздяла убива малка чат от нас, но и мълчанието помевду ви също е убийствено. Ако в този дом не намираш вече щастието си, няма какво друго да търсиш там, освен болка от всички спомени, които ще те връхлитат... Ако той пожелае отново да го имаш до себе си, ОК. Бори се за любовта си, но ако желанието изчезне, смисъл няма да се бориш за нещо загубено... помни, че Животът продължава и без него!

бягайки си помагаш, оставайки в неговия дом трудно ще оцелееш - мъката ще те убива много бавно.

любов, която си отива никога не я е имало

билет е ... за себе си. Като стигне човек там... абе пак има разочарования, чакане, но много повече намираш и откриваш!

Трудно го издават гадовете, но при упоритост - ще го получиш!

:) Усмивка (макар да е мъничко тъжничко разказчето...)

ти си дала шанс да преразгледате отношенията си, и си получила отговор. Има такива моменти, когато е по-добре да си тръгнеш.