Днес се навършва една година откакто него вече го няма на този свят!Една година от онзи гаден петък, в който рано сутринта иззвъня тлефона ми и ми казаха, че е починал.Сринах се.Плаках, стенех, виках.После спирах.А после пак плаках.И накрая сякаш сълзите ми пресъхнаха.Нямаше ги.
Обвинявах Бог...молех го да ми го върне.Поне само за един миг да видя красивите му синьо-зелени очи отворени.Но не би!Беше си отишъл безвъзвратно.Отиде си и ни остави тук да плачем и да ни липсва.
Почина на рожденния си ден.Каква ирония, нали?
Не мога да забравя гледката как лежи безжизнен - грозно и страшно ми стана в първия миг когато го видях.Прегръщах го и го целувах и държах ръката му.А той не ми отвръщаше и беше студен, много студен.А аз плачех и бях бясна, че Господ ми го взе.
После ковчега.Това бяха последните минути в които го виждах.Повече нямаше да видя лицето му.Никога.Исках да го изкарам от това грозно нещо.Да го взема при мен, в прегръдките ми, да не го давам на тази черна земя, която ще го погълне за един миг.Неможех....нямах сили.
И го взе, погълна го тая земя.А аз я давех със сълзи върху пресния гроб.Цялата в черно с подути очи му крещях да се върне.А той не ми отвръщаше.Земята и Господ ми го взеха.
Днес съм пак в черно и пак с подути очи.Отивам при него.
И времето не лекува!